По време на Великденските празници всички зачезнаха нанякъде.Останал сам в мръсната София, реших,че е време да си набавя малко силни усещания и някоя и друга хубава снимка.Затова навръх празника метнах палатката и фотоапарата в колата и айде в Родопите.Времето беше кофти и по пътя ме валя яко ,но не ми пукаше,да става каквото ще,та аз цяла зима чакам този момент.

По пътя малко преди Септември спрях да снимам това дърво.

Едни кучета ме сгащиха яко,но след като по тях полетяха всякакви предмети,които намерих около мен с изключение на фотоапарата,те се отказаха да ме ядат.

За 40 километра до Велинград преминах в съвсем друг сезон.Горе зимата тъкмо си отиваше.Преди Велинград завих наляво и през Ракитово стигнах първия язовир който бях планирал да посетя -яз. Батак.Бях го виждал единственно през зимата и тогава бях много впечатлен,но сега определено ми се видя голяма скука.Пролетта още не беше настъпила,навсякъде беше пълно с хора,които водеха малки деца и кучета,също като в парка.Отбих по един черен път към язовира и почти веднага ме удари тежката миризма на тиня.Веднага се усетих какво става и тутакси спрях колата,оставих я и продължих пеша до водата.Там до брега видях някакви нещастници  с Голфче които бяха затънали във видно дълбоката тиня,чак до калниците.Те се опитваха да излезнат като дърпаха колата с един бус,който също затъна почти до водата.На мене краката ми затъваха 100 метра по-нагоре…чудя им се на такива хора.

Набързо направих няколко скучни снимки и си тръгнах.Поех към група язовири около Доспат.Качвайки Доспатския проход,по едно време се чудех,дали ще ми остане здрава пломба в устата,50 километра такива дупки бяха,че после ме боляха кокалите.От топящите се снегове из прохода до пътя всяко по- ниско място беше превърнато в блато или малка рекичка с много завои.

Най-хубаваото нещо в Доспатския проход беше ,че в един момент той свърши.Показа се едно малко язовирче – „малък Беглик“,който аз не удостоих с голямо внимание,но 5 минути по-нагоре ме чакаше нещо наистина красиво.Щом стигнах на стената на истинският Беглик бях смаян от това място.Още веднага реших че тук ще прекарам нощта.

Щракнах набързо стената.Обиколих язовира по един път и си харесах място за палатката.беше малко трудно да си призная,целият язовир беше обсипан по брега от лилави минзухари и …..боклуци.Боклуци ,толкова много,че ми се развали настроението.Не места те така контрастираха с прекрасната природа сякаш се намирах в някакъв шантав филм от тези за бъдещето,където цялата земя е изтровена.Сякаш цяла България си беше изсипала кошчетата,останки от дрехи, храна,рибарски такъми,някой даже се беше евакуирал панически оставяйки старата си палатка,която се вееше на парацали разкъсана от зимните ветрове.Бях предупреден,че тук лятото става страшно,но мислех,че зимата е способна да заличи следите.Всичко това стоеше скрито в гората и не се виждаше от пътя.След като се поосъзнах малко от гнусната гледка,поех към близкият язовир Широка поляна.Пътят до там беше10 минути и предполагаемо картината беше същата.Снимка на боклуците слагам в края на пътеписа за да не ви развалям настроението от иначе прекрасната природа.

На Широка поляна снимах малко.Започна да гърми нечовешки силно,от миналото лято не бях чувал гръмотевици.

След като направих тази снимка започна да вали като из ведро.Едва стигнах до колата сух.Въпреки дъжда не се притеснявах,знаех,че след буря шансът да снимам драматични кадри се увеличава стократно.Върнах се на Беглика.С колата едва стигнах предварително белязаното място.Имаше четвърт метър сняг на пътя,минах на магия с доста зор.Тогава ме запра и страшна градушка.Буря се изви, мълнии падаха в гората около мен,от мястото където бях спрял виждах водата и небето като едно цяло.Хапнах малко докато траеше тази стихия,помислих. Палатката ми беше афиф работа,ако се случеше това през нощта – лоша работа.Измислих план за евакуация, и след като бурята отмина се заех да снимам.

Най-хубавото време за снимки на цветя,отново е дъждовното.Водата стоеше неподвижна,сякаш цари пълно спокойствие от дни наред ,като единствения спомен от бурята,бяха все още отекващите гръмотевици.

За да направя тази снимка чистих поне 10 минути боклуците,които влизаха в кадър.

След топенето на снеговете нивото на водата се беше покачило,заливайки стволовете на близките дървета.

Бурята отмина,настъпи пълна тишина.Чак сега осъзнах,че бях единствения човек около язовира.Огледах се наоколо,даже извадих бинокъла да огледам отсреща,но нямаше никой.На другия бряг имаше две бунгала и едно завързано куче до тях,стопаните на които се бяха изнесли нанякъде.Цареше невероятно спокойствие,сякаш времето беше спряло.

Поразходих се малко наоколо и се върнах на полянката,където смятах да спя.Трябваше да опъна палатката преди залеза за да имам време да снимам.Бре с тая палатка малко борба настана,особенно с надуваемия дюшек който бях взел.На 2-3 метра от палатката имаше сняг и нямах никакво желание да легна на все още скованата от лед земя.Предвидливо бях взел този тюфлек който беше дебел поне 20 сантиметра когато се надуе,винаги когато сте с кола си взимайте такива екстри .

Палатката.На заден план може да видите някои от боклуците наоколо.

Не беше много хладно,около 10 градуса да кажем,но много влажно.Натъпках всичкия багаж в палатката и снимах залеза,който беше точно с лице към мен.Можех да го снимам дори без да излизам от леговището си.

Последната светлина от деня се отразяваше във водата,обаграйки всичко около мен в огнено червено.Взе да става тъмно и хапнах набързо в палатката на последната останала светлина.Следващата снимка я направих без да излизам понеже ме домързя пак да се обувам.

След този кадър изведнъж всичко потъна в мрак,сякаш някой загаси лампите.Зачудих се какво да правя.Нямаше с кой да си говоря,нямах MP3 плеър,а беше още едва 10 вечерта.Извадих челника който баща ми ми подари предишния ден и го изпробвах навън….това чудо светеше наистина на 100 метра до другия бряг на язовира.Усетих се навреме,че по този начин привличам внимание и се прибрах.Легнах си.Очите ми започнаха да свикват с мрака,по едно време нещо пресветна… НЛО!! викам си….хаха, не бе бъзикам се. Отначало се зачудих какво е това ,а после се сетих че е бурята която беше на десетки километри далече и вече не се чуваше.Беше супер тихо,от време на време чувах само как някоя риба скача във водата.Почуствах се самотен.Обзе ме и малко страх,тишината ме плашеше,но пък после реших,че това е една добра тренировка за духа и психиката.Тамън взех да задрямам и някаква кола минаваща по шосето от другата страна на язовира ме стресна.Излезнах огледах,нямаше звук от каквото и да е живо същество, само мрак и тишина..Направих си един топъл шоколад с водата от термоса и си легнах.Заспал съм и към 2 часа се събуждам целия тресящ се от студ.Боже,колко беше студено!….Забравих да спомена,че бях с летен спален чувал.Бързо усетих какво става и навлякох всички дрехи които имам.Наложи се да донапомпам дюшека защото въздуха се беше свил.Напъхах до тялото си всички батерии,дето носех и се вмъкнах в чувала.Температурата продължи да пада супер рязко.Чувах как термоса цъка свикайки се от изтиването,шишетата навън из боклуците също пукаха,толкова бързо изстиваше.Заспах за още два часа сънувайки някакви супер объркани неща се събудих в  4 часа.Бях се постоплил.Погледнах навън и видях съзвездието Орион да залязва наклоено на една страна…много се зарадвах като го видях,не знам и аз защо.Може би,защото скоро идваше изгрева.Беше як студ около минус 5-6 градуса.Цялата палатка беше обледенена отвън,но вътре беше поне малко по-топло.Погледнах спалния чувал…пишеше комфортна температура 10 и екстремална температура 4ха,защо ли ми е било студено..Такава инверсия не бях виждал до сега.Направих отчаян опит да си направя горещ шоколад.. Напразно,но поне водата в термоса не беше ледена.Навън започна да посинява,аз мислех за изминалата нощ,подсмихвах се на страховете ми от тишината и тъмницата.Дойде време за снимките.Излязох навън,водата беше по топла от въздуха,в резултат на което се вдигаха пари над язовира..Страхотна гледка.

Първата светлина за деня обагря всичко наоколо в синьо.

Мистичната мъгла се издигаше над гората.След малко слънцето я огря с първите си червени лъчи.

Стоях на едно място,сменях само обективите и от време на време се завъртах в обратната посока.Веднага след като слънцето се показа,прекрасната светлина започна да изчезва.

Минзухарите сякаш забелязазвайки това започнаха да разтварят цветовете си…

Тъкмо си казах:-Айде още две три снимки…и тогава откъм поляната,където беше палатката,започнаха да долитат грозни псувни и ругатни.Чу се рев на двигател и това ми беше достатъчно.Айде тичкайте краченца!Там видях трима тъпаци с въдици,които тъкмо се разставяха и продължаваха да се псуват и да се хилят на висок глас…Всичко това на 10 метра от палатката,в която в 6 сутринта предполагаемо можеше да има спящи хора.След като ме видяха ,взеха че млъкнаха малко.Пред очите ми си изтръскаха пепелника от колата на самата поляна…не издържах повече и след минута вече си прибирах нещата.В един момент ми стана малко смешно,сетих се защо тия тъпанари бяха се изтресли до мен…Мислеха си че съм и аз съм рибар и са предположили,че щом съм спал там ,съм захранвал плячката пред самата поляна цяла нощ и са решили да се възползват.

Изрих леда от колата и след 20 минути бях на язовир Доспат.

Един от най-големите язовири в България.

Това което виждате вътре са развъдници за пъстърва.

Светлината беше кофти,имаше мараня и се отказах да обикалям язовира.На GPSа видях някакъв „Дяволски мост“за който бях чувал и реших да го видя.Навигацията показваше 26 километра до там.Започна едно каране през разни села,десетки отклонения и накрая в последното село попаднах на някакво погребение,което беше блокирало пътя изцяло и не помръдваше.Погледнах навигацията,тя показа алтернативен асфалтов път.Върнах се малко назад и поех по него…100 метра и той си стана офф-роуд прключение.Нямаше и грам от асфалта,дори си беше предизвикателство и за джипка.Така след 15 километра камъни и кал,накрая щях да разкъртя колата и продължих пеш-оставаха 4 километра според GPSа.Наближавайки целта,както си ходех насред дивата природа,попаднах на огромно бунище.Смърдеше отвратително,не можех да повярвам,та в Кремиковци е по-чисто от тук.Проправяйки си път през боклука ми се поскапа настроението,но уви разочарованията не спираха до тук.Въпросният Дяволски мост се оказа една скала в която имаше много дълбока и тясна цепнатина.Нямаше нищо общо с Чудните мостове,Аспаруховия мост,Дунав мост или каквито там мостове се сетите.Вътре в дупката се чуваше как шуми вода,но не се виждаше нищо особено.

Дотук се стига по изградена екопътека.Думата „еко“ и пейзажът контрастираха силно с апокалисписа,който беше километър и половина по- надолу.Сякаш за минути преминаваш на друга планета.

Ето го и него- „Дяволският мост“

Докато правих тази снимка,вече изпитах малко уважение към това място.Голям страх брах от високото.

Тези дъски се намираха на 20 метра над реката.Не можах да проумея как се озовали там.Едиствения начин е чрез водата…..

Поснимах малко от тези хубави цветя преди да се върна в света на боклуците.

От тук тръгнах обратно към колата.Понеже не бях ял цял ден,ми стана зле и едва се дотътрих до нея.Натъпках се добре и реших да се прибирам към София за да не попадна на трето бунище.Поне в града те си бяха нещо нормално.

И ето както ви обещах за финал……….дано тези,които са хвъряли някога си направят изводите.