Ходенето до групата язовири около Доспат се превърна в традиция всяка година.Това не е случайно – тези места са рай за пейзажистите, със своите изпарения рано сутрин, борови гори и интересните брегове.Естествено язовирите са любими и на доста рибари и летовници, които през лятото ги превръщат в истински панаир.

По стечение на обстоятелствата, в разгара на отпуските отново бях тук, но тогава беше един не малък, а бая голям ад, за който не искам да си спомням и частица.
С надеждата, че почивните дни са вече история, напълних джипката до пръсване с багаж, и отпраших за яз.Широка поляна пълен с идеи и ентусиазъм.След стабилно клатене по дупките в Доспатския проход и разбитите черни пътища около язовира се тропнах на една полянка, която бях харесал още лятото.Тогава тук имаше поне 20 каравани, безброй коли, палатки и стотици хора.Сега бяха останали само техните боклуци, и множество дървени барачки играли ролята на бани, тоалетни кухни и какво ли още не. Свикнал с тази обстановка,не обръщах много внимание и поразчистих набързо наоколо.Бутнах една „баня“ от която си взех дървен материал за огъня и опънах палатката.През това време настъпи залеза, не таях особени надежди за него,просто защото тук е интересно предимно сутрин….

Извадих фотоапарата и застанах до брега.Тогава видях тези интересни облаци и направих няколко снимки, преди цветовете да изчезнат.Само след секунди слънцето се скри някъде, изцъках с език и прибрах обратно техниката в раницата.Отново се заех с подготовката на лагера, и отидох навътре в гората да домъкна един прогнил дънер за огъня.Докато го теглех на връщане забелязах как между клоните на боровете нещо червенее.Хмм абе то не си ли отиде това слънце? – мислех си докато теглех дървото към поляната до брега.Тогава пред мен се разкри една невероятна гледка, сякаш слънцето беше изкочило отново за да освети хоризонта за последен път преди да отстъпи място на нощта.Хвърлих брадви и всичко, в бързината дори не се усетих кога и от къде съм грабнал апарата, но само след секудни вече стрелях срещу това:

Сякаш гората се беше запалила и огромни огнени езици се протягаха към небето.Ето как изглеждаше брегът пред полянката, типичното кейче за този язовир естествено е налице…

При последните остатъци дневна светлина успях да запаля мокрите дървета в огнището.Още помня първото ми фотопътешествие през април 2009та на яз.Голям беглик, когато щях направо да умра от студ, от тогава задължително паля огън.Предишната нощ тук иглежда е валяло стабилно, всичко беше подгизнало от вода, но на помощ дойдоха уроците от Сървайвърмен и смолата на едно дърво.Обичам да се взирам мълчаливо в огъня с часове, случайки пукота на мокрите дървета.Докато гледах пламъците си спомних, как започна всичко на съседния язовир,преди 3 години, замислих се за това колко много пейзажите ме зближават с дивата природа и колко такива незабравими мигове ми докарват.За едно бях сигурен, ако не правех тези снимки, сега щях да съм забутан в някой мръсен град, гледайки скучен филм или четейки поредните тъпи клюки във Фейса.
Докато помпах дюшека в палатката открих малка дупчица на мястото от което се надува.Въпреки това, когато натъпках тапичката навътре, той не издишаше и си отдъхнах.Нощта беше невероятно спокойна, спах добре и на разсъмване се измъкнах от палатката за да открия, че изпаренията са налице и следва едно прекрасно утро. Наблизо имаше едно малко полу-островче ( нивото на водата беше значително намаляло и много от островите сега бяха свързани с брега), което първо попадна пред обектива.Това е и заглавната снимка от поста. След него отскочих до любимите ми коренища, такива има на много места по брега на язовира.

В съседния залив коренищата са почти същите, но светлината вече се е променила.

Обикновено изпаренията се задържат поне 2 часа след като слънцето огрее, но сега излезна вятър и набързо раздуха всичко.

Лъчите на слънцето огряват самотното островче наблизо.Съвсем скоро и последните изпарения ще изчезнат..

Ще е прекалено, ако кажа „През деня язовирът е скучен“, но на практика интересните неща за снимане си отиват преди 10 сутринта.За малкото хора, които сега бяха наоколо, денят едва започваше.По водата започват да пърпорят малки лодчици, рибарите проверяват въдиците за плячка и отварят първата бира за деня.Всичко щеше да е прекрасно, стига да не си хвърлят празните бутилки в храстите наблизо.
Събрах лагера и започнах обиколка на язовира.Натъкнах се на невероятни неща – като се започне от найлонена кухня с истинска мивка и се завърши с дървен кенеф с тоалетна чиния в гората.Хахах абе мани, кенефчето беше уникално, снимах го с GSM понеже бях оставил апарата в колата.Обещавам ви тази забавна снимка, след като сваля и кадрите от телефона.На много места в гората храстите и ниските борчета бяха разчистени и на тяхно място имаше такива постройки изградени от стабилен дървен материал и найлони.Найлоните се късаха от вятъра и летяха сред дърветата.Огромни купчини с боклук можеше да се намерят около всяко едно подобно място.На едно дърво с пирони бяха набили шишарки, изписвайки: “ Добре дошли в Рая“.Ахаа, а аз пък се чудех къде се намирам, а то какво било…
Намерих си ново място за бивак и се тропнах на припек през остатъка от деня, чакайки слънцето да залезне.Като компенсация за вчерашния късмет сега ситуацията беше точно обратната и не изкарах нито една свястна снимка тази вечер.Мога да кажа същите неща и за съня ми, докато миналата нощ спах като пън сега на всеки кръгъл час водех борба с дюшека, чиято дупка се беше уголемила значително.
Хъка мъка, докарах го до сутринта, изкочих от палатката, а отпред се виждаше това:

Вятърът беше разкарал изпаренията и от хоризонта тежко се носеха облаци.Двайсетина минути след това картинката изглеждаше така:

Различен момент..

… и една по-различна гледна точка

Хоризонта се запуши и слънцето така и не се показа.Поразходих се до едно място с паднали дънери,набелязано от предишната вечер.

Обратно при палатката нещата си бяха същите.Де да имах сега един ND филтър, щях да направя чудеса, но уви…най-кофти е когато техниката започне да ви ограничава.
Събрах багажа набързо, палнах колата и се помъкнах обратно към София.Пътя до Батак наистина е брутален, отне ми близо час за да стигна до там, въпреки че съм с джип.