Седмица и нещо обикаляхме напразно с Ицака. Два пъти до Рилски манастир, още веднъж до Трън, че и поречието на Искъра минахме. В резултат направих две три хубави снимки, които току що установих, че съм изтрил погрешно.Плаче ми се хора вервайте ми..
Но за вас това е добре, понеже няма да гледате скучните окапали дървета по долината на Рилска река. Минаваме направо към първия ми поллууспешен опит за този месец – а именно Централните Родопи.

Миналата година Пасарел,а сега – Тешел 🙂

Полууспех защото колата се строши още в самото начало преди Доспат. Един от амортисьорите на предницата буквално се откъсна с парче ламарина от купето. Разбитото шосе на Доспатски проход ме принуди да направя един голям кръг обратно през Девин иначе рискувах да си оставя предния мост на джипа някъде преди Батак. От една страна това беше късмет защото минах покрай Тешел, където есента за пръв път ме грабна. Нямаше какво да му мислиме, добрахме се до Ягодина, където набързо се тропнахме в едно хотелче и зачакахме хубавата светлина. Рядко се случва да чакам добрите условия за снимки по хотели, обикновено стоя в палатка или по добрия случай – планинско заслонче. Но този път бях пипнал някакъв гаден грип и си позволих лукс. Ицо нямаше нищо против и той да се поглези разбира се.
Реших да оставя язовира за другата сутрин и се фокусирах върху ждрелото. Беше ясно, че с колата няма как да снимам там и затова реших да го мина пеша. Преди да тръгна се натъпках със солидна доза лекарства, май че бях вдигнал малко температура. Поех по пътя надолу от селцето и още след два три завоя започнаха гледките.

На тръгване от хотела, хазяите ме посъветваха да се кача на Орлово око.Това е една площадка надвесена от най-високата скала над ждрелото. Хубава гледка, но с тази мараня щеше да бъде пълен провал, реших да се поразходя покрай реката. Оказа се, че шосето е по-интересно от самата река, понеже тя бе доста пресъхнала.

Истинската река е тук през пролетта. Тогава тя е толкова силна, че през годините на няколко пъти е отнасяла мостчетата на пътя.

А пътят е много тесен, на места издълбан под самите скали около реката. Направо си е истинска атракция да преминете с мотоциклет или автобус от тук. Ето и едно от мостчетата….

Радвах се като малко дете на цветовете по склоновете. Съвсем я бях отписал тази есен преди да дойда тук.

Постепенно стигнах края на ждрелото. Без да се усетя бях изминал 10 километра до момента, а вече взе да се стъмва.Тръгнах наобратно, че на връщане ме чакаше и баир. Не издържах на изкушението да си направя автопортрет в извитите огледала по завоите. 🙂

Добре се помотах още половин час за глупости и накрая закрачих наобратно, че грипът нещо започна пак да ме стяга. Ицака отдавна беше тръгнал да се прибира, сигурно по това време е бил в хотела, а мен ме чакаха още 10 километра в тъмницата.

Хъка мъка се добрах обратно в Ягодина, в стаята Ицо лежеше и гледаше детските по телевизията. Хапнах и викам дай да лягаме, беше още 8 вечерта ама бях смазан. На сутринта се изнизахме още по тъмно.Хазяинът веднага ни надуши и изкочи сънен от някъде да пита дали няма да искаме кафе. Доста беше настоятелен, ама няма как трябваше да се ходи на Тешел.Не пожела да приеме изгрева като причина за ранното ни ставане, та се наложи да се оправдая със счупената кола. И така още на зазоряване бяхме на яз.Тешел, а по небето имаше някаква мазна облачност, та реших да не го хващам изобщо по снимките. Прасках главно отражения и вадих какви ли не филтри за да се преборя с гадната мараня.

Имам още поне 10 подобни снимки, но в крайна сметка ви показвам тази и първата от поста, те са достатъчни да се добие представа за прекрасната есен която бе тук. Имах чувството, че по цялата планета Земя е зима или лято, а тук в тая малка точка където е Тешел е есента.
Прибирането до София бе голяма мъка, особено по дупките около Пазарджик, направо ми се късаше сърцето, като слушаш как тряска окачването дори на най-малките неравности. Колата, която е потготвена специално за снимки и се изпозлва само за това отново трябваше да влезне в сервиз, за да е готова при следващото фотонападение….