След цял месец облаци и мъгла,най-накрая времето се пооправи за 2-3 дни и направих първото ходене в планина за тази година.

Бях замислил един преход по билото на Витоша (аз винаги измислям едни мазохистични такива),който успях да направя само отчасти разбира се.Но истинската му цел беше да си тествам тялото в зимни условия при пълно снаряжение.Раницата ми тежеше 16 килограма,като в това число не влизаше пикела и спален чувал,а за храна имаше 2 санвича + литър вода.Разбира се всичко друго си беше на 6 и за да ми е гадно така бях намислил нещата,че да вървя само по суров сняг (на снегоходки) и само направо,където е възможно.За да е всичко на мах природата ми осигури и температури от порядъка на минус 15 – минус 20 градуса,което заформи картинката напълно.

От сега да ви кажа първата грешка, която се допуска в такива случаи е каквато направих и аз.Водих се по дебелината на снежната покривка в сайта на ПСС – 30см.Данните си бяха верни,ама не дебелината е това което ви изяжда главата,а структурата.С този пухкав и едновременно някакси тежък сняг направо ми се разказа играта.На други места пък беше навяло стабилно с лека ледена кора отгоре на която след като стъпех пропадах по 30-40 сантиметра.Това направо ме убиваше….

И така оставих возилото на Планинарска песени се качих на билото.Още в гората сложих снегоходките.До тук добре,излезнах на една седловина между Конярника и Черната скала.

Има 3-4 върха на Витоша,на които не съм се качвал още и единият стоеше пред мен.Връхчето (Средец 1970м) фактически разделя билото на Витоша на две и за това сметнах,че от него трябва да има интересна гледка.Да не повярваш но в подножието му се натъкнах на истински клек.“Истински“ като онзи в Рила и Пирин през който преминаване няма.Някъде бях чел че на Витоша това нещо било изчезнало преди години,но тук си го имаше и беше пречка,наложи се да го заобикалям.

Намерих следи от ски,явно някой беше минавал преди мен в същата посока – нагоре с колани.Следите не ми помагаха много,ходейки върху тях пак си затъвах яко,но поне ми дадоха посока.

Малко преди върха следите изчезнаха и поех право нагоре.Отне ми 2 часа и половина да се кача от мястото,където беше колата до най-високата точка.Сигурен съм че лятото това ще го мина за час максимум…

По следите ми може да проследите горе-долу от къде идвам…

От връхчето се откриваха гледки към цялата Витоша,наистина беше доста обзорно.

Поглед към Черната скала.Отзад се вижда Софийското поле,а в дъното Стара планина.

Поглед към Резньовете

Хапнах малко на припек и започнах да пресмятам дистанциите до обектите наоколо.Гледах към Черни и се подсмихвах на себе си.Той беше следващата спирка в моя план,но газенето до тук и тая раница направо ми разказаха играта.Сега имах преимуществото че съм нависоко и от тук поне до някъде щях да се движа бързо спускайки се.Зарязах идеята за прехода,така или иначе мъкнех всичкото това фото оборудване,реших да направя някоя друга снимка.И така насочих се към влека на Конярника.

От другата страна на склона вятъра си беше поиграл доста със снега оставяйки причудливи форми.В дъното – дясно е Черни връх.

Газ надолу към мястото от където извира Владайска река.По едно време се пързалях като на мини ски,снегоходките разбиваха снежната кора на парчета и навсякъде около мен хвърчеше сняг.Адреналина ми се вдигна,сега знаех как се чувства оня пич – хвърчащият от рекламата на снегоходките в сайта на TSL.Добре,че не си изкълчих краката надолу…
Еех хубавото винаги свършва,озовах се в дъното на малка долчинка.Наоколо се търкаляше бодлива тел и се усетих,че това е водохващането за Бояна и Владая. Под снега около мен чувах как клокочи вода,а ма хич не ми хареса тая работа с тежка раница по тънки снежни дъски…..
Внимателно преминах и с мъчително газене излезнах на едни следи от моторна шейна, които си бях набелязал още от върха.

След малко излезнах на Конярника.Откакто влека не работи,на това място през седмицата няма жива душа.Бях си набелязал едно дърво още преди 2 месеца,когато за последно ходих насам и набързо си намерих добро място.

Скоро и залеза започна…

…и ч/б

Удивително е как се сменя обстановката и цветовете по време на златният час.Само за 15 минути едно обикновено място се превръща в картина от цветове.

След тази снимка падна и последната ми батерия.Стана страхотен студ и си казах каквото било било.Докато се затътрих до колата температурата беше стигнала – 20 градуса.

Извод: когато излизате за тренинг с тежка раница в планината не я пълнете с фотоапарати.Вместо това сложете камъни или бутилки с вода.Така след като ви писне да я носите може лесно да се отървете от товара без да ви тежи на съвестта….