Magic Hour Dreamscapes » Пролет на Скакавица и Седемте езера …втора серия

Начало > Пътеписи, снимки от България > Пролет на Скакавица и Седемте езера …втора серия

Пролет на Скакавица и Седемте езера …втора серия

Ето и моята история за разходката до водопад Скакавица в Рила и Седемте Рилски езера, на която случих на доста интересно време и много нови приключения…

Скакавица рила

Чудя се как така стана..не съм писал от сума време и изведнъж започвам отзад -напред, статията за която дори снимките ми са още на картата на фотоапарата при все, че ме чакат поне 3 статии написани до половина. Ама сега ми е кеф да пиша за Рила, що ли…
Естествено всичко започна пред дома ми (както обикновено нали тук живея все пак) натоварих се в колата, включих на задна и потеглих. Още в първия момент усетих че газя нещо, но продължих упорито понеже не се чуваха крясъци. Едва когато завърших маневрата и потеглих напред в огледалото забелязах част от планинската ми екипировка да се търкаля зад колата. Интересно, но бях прегазил собственото си шалте със собствената си кола! Чувствах се като дебил. Явно съм дебил, определено.. Най е гадно като си го направиш сам. Обзе ме ужас, ами сега ако съм го прецакал на какво ще лежа? Огледах го горкото шалтенце беше поокъсано и мръсно, имаше отпечатък от ауспух но все още бе цяло. Метнах го на задната седалка и отпраших да взема Ицака който трябваше вече да ме чака на Хендека (НДК).
Ицака не помня от кога не го бях виждал, (май от Полска Скакавица през април), абе същия си беше само, че с малко повече брада като че ли… От известно време се канехме на тези езера да не кажа от миналата пролет. Аз съм ги снимал така пролетно още през 2010 (която беше много добра година) и затова сега за мен се падаше нещо като втора серия. Обаче за да е по-интересно решихме да започнем от водопад Скакавица и на следващия ден да се пренесем на някое от 7те езера.

Рила
Високо в планината все още има много сняг. И заради топлото време тази пролет той се топи с пълна сила пълнейки реките до предел

И така няколко часа по-късно вече бяхме в долината под водопада, която приличаше на затихнало бойно поле опустошено от лавини. На няколко места си личаха големи поражения от тоновете сняг, които бяха помитали цели склонове с клек и дървета. И сякаш за да ни респектира от време на време от околните скали падаше по някоя друга козирка гарнирана с каменопади. Въпреки, че се случи на няколко пъти, при всяко едно срутване застивах от ужас пред оглушителния трясък и хвърчащите камъняци без дори да помисля да снимам с фотоапарата. Гледах как пада и оглеждах на къде е най-лесно да бягам….

Рила

А Ицака който е гъзар и има НД филтри се пъчеше цял ден по реката снимайки дори в жаркото слънце. Пробвах и аз без филтри ама само дето ми премръзнаха краката от студената вода. Снимките ми бяха пълен шит.
Нищо особено не се получи през този ден и си легнах рано. Нощта премина невероятно спокойно, дори се наспах като хората. Но всичко това щеше да бъде компенсирано с гадостта на следващата вечер…
Рано сутринта от склоновете на планината около нас започна да се спуска вятър на силни пориви. Времето ни стигна колкото да съберем палатките преди да заръми леко. Запътихме се към хижа Скакавица, която се намира на 15 минути от водопада и там под едно навесче се крихме от дъжда. На хижата беше пусто, навърташе се само една котка която веднага се присламчи като видя салама от раницата 🙂

рила

Вятърът се усилваше носейки дъжд на пръски, а ние гледахме към облаците с надежда и чакахме на сухо под навесчето. Така мина повече от час и единодушно се реши, че днес няма да сме особено сухи. Тръгнахме към езерата докато все още ръмеше леко и хванахме някаква подсичаща пътека, която трябваше да излезе на новата хижа с лифта. Първоначалната идея за минаване по билото я изоставихме тъй като времето наистина отиваше на зле. По средата на пътя към езерата попаднахме на снежни преспи в няколко стръмни участъка. И тук да си призная, че не си взех котките просто защото нямах място в раницата от всичките фотобоклуци. И се почна едно рисковано заобикаляне и дълбаене в снега. Не правете това! За първи път нарушавам това правило (до 15 юли със котки в раницата) и съжалявах.
А малко преди хижата се почна и екшъна с бурята. Вятърът се усилваше все повече, а с него и дъжда който се носеше като от пароструйка. Биеше ме право в лицето, истински тест на който новото ми якенце издържа геройски. С всяка изминала минута времето отиваше на по-зле, и докато хората в хижата се чудеха как да се смъкнат надолу от планината, ние умувахме как да стигнем колкото се може по-нагоре.
За първи път влезнах в новата хижа-хотел.
Вътре изглеждаше така сякаш съм някъде в Банско, но всичко си беше ОК ако изключим този персонал който и идея си няма къде се намира. В столовата имаше гости с къси гащи и по сандали които изглежда много не се притесняваха как ще се приберат в това време, при все че и лифта не бачкаше. Малко по късно дойдоха с джипове и ги свалиха. Аз гледах като гръмнат всичко това, но за тези в хижата явно то бе рутина – те гледаха мен като гръмнати, особено като си сложих грамадната кална раница в чистата им столова…

седемте езера

В кратко затишие на дъжда тръгнахме нагоре към езерата и след 40 минути бяхме на третото от тях. Подминахме къщичката на горските и се качихме на Близнака. Интересно е че когато идвам да снимам в този циркус, сякаш забравям останалите 6 езера и се фокусирам само върху това. Докато времето все още позволяваше пообиколих за да направя малко смотани снимки, когато забелязах човек, който се суети около по-долното езерце. В началото помислих, че е фотограф, но се оказа горския който дойде да ме провери. Седна зад мен и започна да дърдори и пърди, докато се опитвах да фокусирам скапаните минзухари. Питаше обичайните простотии къде ще спя, а аз говорех обичайните лъжи. След като той се разкара се вдигнах на едно хълмче до Харамията за да говоря по телефона. И от тук нещата започнаха да отиват на зле…

седемте езера

Изведнъж вятърът се обърна и от посока Отовица започнаха да слизат зли черни облаци. Започна да пръска, духаше все по-силно, а аз още си дърдорех по телефона. Усетих се. Хукнах към мястото за бивака където заварих Христо вече почти опънал своята палатка. Голяма грешка Ванка -казах си. Започна да вали здраво, излизаше ураган, а аз тепърва вадех бивито от раницата. В бързината помня, че дадох част от екипировката си на Ицака за да я прибере на сухо при себе си. Набързо опънах криво ляво палатката и се мушнах вътре, но вече яката буря беше започнала. В началото всичко беше ОК обаче в един момент вятъра се обърна срещу входа на палатката и тя започна да се пълни с вода. С ужас гледах как от циповете започват да се процеждат малки капки, които се събираха в една струйка на пода и отиваха директно под мен в следствие на което подгизнах. Започнах да изпадам в паника тъй като палатката е много малка и дори няма как да се измъкна от нея без да отворя входа и да влезе 10 пъти повече вода. Нямаше как да се преоблека вътре или да я подсуша. А за да спра теча имаше само един начин, да излезна навън и да я опъна като хората за да застане капака на вратата над циповете и по този начин те да не пропускат. Но вече беше късно, лежах в локва с вода и се благодарях на това, че Христо се сети да опъне своята палатка на време та техниката ми беше на сухо.
Вече почти по здрач дъждът спря и остана само вятъра. Изпълзях навън целия мокър и моментално започнах да се треса от хипотермия. Погледнах палатката зад себе си и като видях каква локва е вътре на момента заразях идеята да я подсушавам – щеше да завали отново след 10 минути. Събрах всичко в раницата взех си нещата от Ицака и му пожелах всичко най-хубаво. Зарязах го както и палатката горе край езерото и тръгнах да се спасявам към хижата. Беше ми адски студено, бях подгизнал вятъра на моменти ме събаряше, температурата бе не повече от 5 градуса. В началото тичах като луд и накрая малко преди хижата се стоплих. Мрачната сграда изплува от мъглата пред мен, точно като от филм. Изглеждаше много мрачно, не само че времето беше като в апокалипсис, ами и тези тъмни очертания и порутен вид..

рибно езеро

Всичко беше ОК, отдъхнах си докато не приближих вратата и не видях КАТИНАРА… ФЪК ДАТ ШИТ! Тая откачена кукумявка хижарката е теглила ключа на хижата и се е изнесла на някъде. Еебаси те ти сега нов проблем. Обиколих сградата, освен че не намерих отключен вход забелязах и че няма нито една козирка по голяма от 20 сантиметра. Единственото сухо място беше самата врата пред която се пъхнах заедно с раницата. Умувах, а хипотермията се връщаше…и тогава ща не ща реших да разбия вратата. Обиколих хижата и намерих някаква дълга тръба. И понеже нали съм си добра душа вместо да и бия един шут на пустата врата взех да умувам как да я разбия така, че едва ли не на другия ден да я заключа отново хаха. И тамън хванах лоста с двете ръце, а да натисна и тогава гледам две тъмни фигури около езерото. Мамка му са дали не ме видяха че съм хванал железото да троша катинара. Сниших се ниско и започнах да ги наблюдавам. В сумрака две човечета теглеха нещо през езерото. Виждах ги едва-едва тъй като отново бе започнало да вали и вихъра носеше дъжда като стена пречейки ми да ги разпозная добре. Сетих се, че това сигурно са горските които оправят тяхната спукана тръба. Явно е много спешно за да го правят в това време. Стояха на двата края на езерото и от време на време вятъра ги събаряше докато се суетяха около водата.
Абсурд да ме чуят как троша вратата в тези условия, а нямаха и светлини. Беше тъмно започна да вали още по-силно. И се зачудих какво да правя. Вариант 1 – доразбивам си вратата и си влизам като пич в хижата – ама си е престъпление от общ характер, сега както и да го погледнеш. Вариант 2 – отивам да спя при горските – въпреки, че ще ми е топло и сухо трябва да им търпя пръдните и други особености с които не исках да се сблъсквам. Не беше сигурно дали и ще ме пуснат предвид, че бяха много заети да работят през нощта. И тогава се сетих за вариант 3 – къщичката на дъновистите, която съм виждал много пъти но все от далече. Дали ще я намеря в това време и в тъмното?
Тръгнах по някаква пътека зад хижата с изгасен челник за да не ме видят двамата около езерото. Започнах да се изкачвам нагоре към някакво връхче и след 15 минути се озовах пред малката барака. Огледах я, изглеждаше стабилна. Първата врата беше отворена и влезнах вътре. Оказа се, че това е някаква пристройка с няколко нара. Вътре беше много мръсно и навсякъде имаше говна от мишки. Излязох навън и пробвах другата врата към основната част на бараката, но тя бе стабилно залостена. Е какво пък сега, няма да спя за пръв път сред мишки я? Вятъра се усили толкова много, че едвам затварях вратата на бараката след себе си. Бях толкова доволен от новото убежище. Супер си беше, от ламарина не от плат и изглеждаше сухо вътре. Набързо разчистих мишите говна от единия нар и си смених дрехите със сухи. Едва сега спря да ме тресе. Направих инспекция на багажа – всичко в раницата бе грижливо опаковано във фешънски торби от МОЛа и бе напълно сухо. Само водата ми беше на свършване. Въпреки лошото време реших да се върна до езерото за да напълня бутилката. Навън облаците бяха брутални, а пълната луна беше намерила пролука между тях. Тръгнах надолу към езерото и забелязах двете човечета около езерото да работят на лунна светлина. След като напълних шишето тръгнах наобратно, даже пробвах да направя няколко снимки, но се оказа абсурдна идея при този ураган.

Къщичката на дъновистите
Бараката в която изкарах нощта. Външно изглежда доста добре, от вътре е царството на мишките 🙂

И така легнах си, а през нощта мишките на няколко пъти се опитаха да ми изядат спалния чувал и храната в раницата. Та трябваше хем да спя хем и с тях да се разправям, но бяха по-малкото зло в сравнение с оная буря навън, която не стихна цяла нощ. Ламарината на бараката тряскаше с всичка сила и по едно време вече бях сигурен, че на сутринта от палатката, която оставих горе ще намеря само колчетата. Докато заспивах с усмивка на уста се сетих, че за последните две седмици това ми се случва за втори път – заключена хижа и спане в барака, с разликата че първото бе в Централен балкан, но за него ще ви разкажа в следващия пост.
На сутринта се случи да има брутален изгрев – условията за които всъщност бях дошъл в това време но за съжаление около мен имаше само клек и нямаше какво да снимам. Ех че късмет..:(
Вече по светло закусих и тръгнах обратно към Близнака. Там открих Христо, който беше изтощен от бурната нощ, но доволен от снимките си тази сутрин. А моята палатка си беше там – непокътната, противно на всичко Бивито бе издържало на урагана без да има дори човек в него. Дори беше и сухо. Хм тъпа работа, ако си го бях опънал отрано нямаше да се налага да се вкарвам в този екшън, ама нали се крия от горския да не ме види, че спя на забранена територия.
И така тръгнахме надолу, за щастие повече не ни валя,самод ето подухваше чат пат, ама с тея раници абсурд да ме издуха хаха. Дори торнадо трудно ше ме вдигне с това джелезо на гърба.
И така каква стана тя – никакви снимки, а я виж колко текст. Забелязал съм, че обичайно е така – когато има какво да се говори не се снима много и обратното.

  1. BateBorko
    20 юни, 2013 в 13:36 | #1

    Хубави са снимките!
    Добре си описал преживяванията си.
    Доброто време и добрата екипировка са от голяма полза.
    Ама го няма андреналина.

  2. 20 юни, 2013 в 16:35 | #2

    Чакаме и история за Ехо 😉 ПС. има място, където е скрит доп.ключ от хижата! :))) Понякога когато не са там и телефон оставят на вратата.

  3. 20 юни, 2013 в 18:44 | #3

    А знаеш ли кой е построил тази барака?А може би е и нещо друго?

  4. 20 юни, 2013 в 18:50 | #4

    Май си бил в “склада“ на “кухнята“…

  5. 20 юни, 2013 в 19:00 | #5

    А мишките има доста в този район и са много питомни…Обичат да си хапват …билков чай….
    А и си бил край езерата в изключително чисто време…През юни е прекрасно…Не е тръгнала“навалицата“ и няма “измърсяване“.

  6. Иван Миладинов
    20 юни, 2013 в 19:11 | #6

    Павел, ключ не видях но така не се прави, някой който не знае за друг подслон в района може да си отиде от този свят. по това време на годината в планината нещата отиват на много зле за час от 25 градуса може да мине под нулата и да завали сняг.

    Вехади нямам идея за какво е построена бараката, предполагам е направена от дъновистите, просто защото я знам като „къщурката на дъновистите“. Не бях ходил до този момент там, но по всичко си личеше, че и други преспиват чат-пат вътре.

  7. 21 юни, 2013 в 12:00 | #7

    Съгласен съм че не се прави така. Аз когато така дойдох и видях заключена врата се обадих на хижаря (на врата имаше лепенка с телефон) и той ми каза къде е ключ. Смятат че щом има работеща хижа „наблизо“ тази могат да я затварят. Но на пролет до съседаната хижа трябва да минеш през две реки и си прав за динамичното време… Тази пролет ходих до х.Мусала и тя беше затворена и нямаше къде да спя и се прибрах…

  8. vesko
    27 юни, 2013 в 03:02 | #8

    Чудесни снимки и пътепис,прочетох го с удоволствие.Винаги помня най-ясно подобните трудни моменти в планината.Когато ми се случват все се чудя какво изобщо правя там,колко съм нищожен и т.н.,когато свършат пък чувството на удовлетворение дълго не ме напуска и се чудя кога и къде да ида пак…

  9. Svetlio70
    10 септември, 2013 в 12:43 | #9

    Браво на теб.Кефиш :))

  1. 0 trackbacks